Les matrices des anges
(traduit du bulgare par Iren Mihaylova)
J’embrasserai le spectre de ton corps
Souvenir muet, accommodé et accroché
La forêt et le ciel en papier déjà orphelins
Héritiers d’un dieu malveillant
L’eau bouillante a refroidi, je n’entends plus rien
Quand tu t’efforces de me dire l’heure
Quand tu ne me manques pas, je suis feignant
Et seules les notes du néant m’épargneront
De l’espace au Chaos et plus jamais en arrière
Le fond de mon cœur, le forum de la culpabilité
Tes contours sur les feuilles et quand elles s’effondreront
Il me semble indigne de ne pas les suivre
Trouver le fond
La réponse à la cloche qui sonne, ta solitude d’été
Et choisir l’eau à prendre dans le désert
Où se rencontrent
Le bleu du ciel et le bleu orphelin de la mer
Peut-être pour cela que l’eau est singularité et apathie
– Voilà, j’ai trouvé la réponse, elle était absolument obligatoire
Les allées sont encombrées de pas et je ne souhaite pas
sortir
Je ne veux pas penser à l’avenir
Où les bombes de l’existence sont posées
Me voici maintenant simplifié, émacié
Étendu sur chaque plage et insouciant
Chaque ennemi et chaque souvenir pardonnés,
Je suis capable de bouger mon corps à nouveau
Le temps promène le chien du Seigneur sans muselière
Et moi je suis toujours le gamin
Qui n’est pas devenu ouvrier
***
Les matelots écrivent dans un océan lointain
Les mémoires d’un étranger, sous ma dictée,
J’imagine et je rêvasse les aventures d’un autre,
Hélas, je ne retourne pas vêtu d’un manteau doré …
…
Étranger à moi-même je passe
A travers des mers froides et argentées,
Tes appels coloraient cette onde grave,
Pour la dernière fois je suis sa trace.
***
« L’amour, c’est donner ce qu’on n’a pas à quelqu’un qui n’en veut pas » –
Jaques Lacan
Sans titre
Une pareille imagination est si rare
Même serrée entre les mains
Le soleil penché sur nos fronts
Et on lamente « le soin »
Tel qu’on entame à l’intérieur
Et nos bras nus qui sont la bêche
La lune – ce soir tamisée à nouveau
Sur son sabre se balancent des Bédouins
Chagrinées nos phrases se récurent
L’une contre l’autre et l’un envers l’autre
Jusqu’à l’aube je soliloquais
Sur le sens de l’existence et de l’amour
Or, enfin très peu il importait
Que les lampadaires en nous s’éteignent
Le fait qu’on s’était jadis aimés est un avis
Et les avis ne peuvent pas te consoler
Ils se forment lorsque mon cœur jaillit
Sous la croute des plaques tectoniques
Les lampadaires s’éteignent dans le ciel ainsi que
dans les ténèbres
Et à l’aube tes mots deviennent amers
Quand elle aura fini avec moi répandez mes restes
Et sur ma tombe en minuscules engravez :
« Je n’ai connu ni les océans, ni les côtes de la mer
mais je les ai créés au bord de tes lèvres aimées.»
***
Cet artifice antique m’est si familier –
Tu t’absentes et moi je t’aime
Le résultat candide m’est si familier
Et la bonté payée en échéances
Ni lèvres, ni cellules ne se recolleront
A travers les armures froides et moroses.
Le destin est une actrice douée, sans aucun doute,
Mais je ne pourrais pas la saluer
Cette providence vaste comme une route paysanne
ne mène pas toujours aux tranchées, je le sais.
Dans un avenir prometteur la Terra sera labourée
Et lors d’un ajournement miraculeux
L’homme comme ultime bataillon
Altérera chaque tranchée en papillon.
Cet artifice antique m’est si familier –
Vivre après avoir déjà aimé.
***
1.Матраците на ангелите (Les matrices des anges)
Ще прегърна призрака на твойто тяло
Нареден и закачен и неговорещ спомен
Гората небето от хартия осиротели
Потомството на господ злобен
Изстинала е врящата вода не чувам
Когато понечиш да ми кажеш колко е часът
Когато не ми липсваш, мързелувам
и само нотите битийни ще да ме спасят
От космоса към хаоса и после никога обратно
центърът на сърцето ми, площадът на вината
очертанията ти по листата и когато се сринат
ми се струва недостойно да не ги последвам
трябва да си намериш дъното
откликът на звънеца, лятната ти самота
и да избереш коя вода в пустинята да
вземеш където
срещат се синьото на небето, осиротялото синьо на морето
може би затова водата, сингуларност и апатия
ето, ето, намерих отговора, бил е просто задължителен
алеите от стъпки просто са препълнени и затова не искам да
излизам
Не искам да мислиш за бъдещето където
Сложени са бомбите на битието
Ето ме, сега изцъклен, опростен
На всеки бряг протегнат и безгрижен
Всеки враг и спомен е простен
И съм способен отново да се движа
Разхожда времето
кучето господно без намордник
още съм момченцето
непревърнало се в работник
2.
Чуждо есе често диктувам
на моряците в чуждий океан.
Чужди вълнения ази бленувам
без да се връщам със злато облян…
Непознат на себе си пътувам
По моретата, сребрени и ледни.
Пъстрите ти викове дочувам,
Минавайки вълната за последно…
3.
Любовта е да дадеш нещо, което нямаш, на някого, който не съществува.
Лакан
Такова въображение стиснато
даже и в дланите рядко се вижда.
Слънцето върху ни е виснало.
Говорим си с тебе за грижата,
която грижа се копае отвътре
и лопата ръцете са голи и наши.
Луната тази вечер пак е мътна
и играят бедуини танц със саби.
Тъжно се думите наши търкат,
една в друга и един във друг.
Спорех със себе си до мръкване –
дали ако си жив си също влюбен,
а то оказа се, че нямало значение
и че гаснат лампите в нас умерено.
Любовта завинаги е мнение,
а те не са в очите ти намерени.
Те се образуват, щом
бълбука под кората
сърцето ми заровено,
в плочите тектонски.
Гаснат лампите,
заспива бавно светлината,
преборена от обидите,
превърнали се в гости.
Щом приключи тя с мен ме разпръснете
и на гроба ми пишете с малки букви:
“Не опознах ни моретата, ни бреговете,
но представих си ги на ръба на твойте устни”
4.
Познавам този номер тъй античен
Тебе да те няма, а аз да те обичам
Познавам резултата невменяем
И добротата платена като заем
Не ще се съберат ни устни, ни клетки
Със студените тъжни бронежилетки
Зная, че съдбата е добра актриса
Но с нея не мога аз да се здрависам
Тази орис като селски път широка
Зная, че не свършва вечно в окопа
Скоро планетата ще бъде изорана
И човекът като последната отбрана
Ще направи ход, който ще е чудо
И всеки окоп ще бъде пеперуда
Познавам този номер тъй античен
Да живееш въпреки че вече си обичал
Georgi Slavov est un poète, journaliste et musicien bulgare. Diplômé en philologie et en langue anglaise, il étudie actuellement la sociologie. Il est l’auteur de trois recueils de poésie. En 2020, il a remporté un concours de traduction organisé par l’université de Sofia. En 2021, il est nommé pour un prix littéraire national.
Ses poèmes sont traduits en anglais, russe, serbe, bosniaque, espagnol, portugais et français. Traduit de l’anglais et du français.
Passionné par la musique, il joue de la guitare, de la basse et de la batterie.